ПРЕГРЪДКА ЗА ОТМИНАЛОТО ЛЯТО

Не си измислям – лятото си тръгва.

След себе си оставя сирота.

Цветя, които ще отгледат цвят без слънце

и облаци, които ще ги потушат.

След лятото внезапно се завръща

дълбокото усещане за крайност.

Душите наши се докосват с морни пръсти.

Рисуват овъглената ни младост.

На никой там не му се тръгва.

Кръжат над нас замислените птици.

На ятото сърцето му тупти почти до пръсване.

Върху земята двамата сме ничии.

Оставени като сираци в мрака

изчопляме усмивки в прахоляка.

Запълваме ги с дъжд и есенна прохлада.

Да се разсипем ли по пясъка на плажа?

Поне да се опитаме да помним

Как слънцето ни гали по главите.

Преди да сме забравили какво е летен порив

да си направим няколко хербария.

Да ги завием в спомена за лято.

Не си измислям, няма да се върне!

Телата ни събрали топлина и пожълтяла младост

да го притиснат и да го прегърнат.