SEARCH RESULTS

За първи път преди да се разплача, за първи път живях сама във себе си. Открих една безкрайна, празна стая, с прозорци гледащи безвремие.   И шарени стени с очи на лято, врати, които искат да отгатна кога съм ги заключила оттатък, където толкова отдавна съм живяла.   И този първи път останах плахо загледана навътре към сърцето си. Прегръщах всяко ъгълче от злато, изпитах всяко чувство с трепет.   Аз бях свободна, бях вълна от вятър с крила които нарисувах на стената. За първи път летях сама оттатък, с отключени врати към свободата.

Животът ми е като счупена каруца, която вози в скелета си плътник. Затънала е до колене и не мърда, и само ритлите ме пазят от безпътност.   Какви коне, каква кобила, Боже! Какво усещане за сила и за жажда! Копитата им са каквото може да ме запази още дълго в светлината.   Каква любов, с какви копита рита! И всяко тракване е удар на сърцето. В калта на моите гърди напират дните и се опитват да ми кажат, че е светло.   Напряко, между цъфналите посеви. Набързо, че не искам да ме чакаш. Макар и сивокоса мога още да те обичам както и в началото.

Не си измислям – лятото си тръгва. След себе си оставя сирота. Цветя, които ще отгледат цвят без слънце и облаци, които ще ги потушат.   След лятото внезапно се завръща дълбокото усещане за крайност. Душите наши се докосват с морни пръсти. Рисуват овъглената ни младост.   На никой там не му се тръгва. Кръжат над нас замислените птици. На ятото сърцето му тупти почти до пръсване. Върху земята двамата сме ничии.   Оставени като сираци в мрака изчопляме усмивки в прахоляка. Запълваме ги с дъжд и есенна прохлада. Да се разсипем ли по пясъка на плажа?   Поне да се опитаме да помним Как слънцето ни гали по главите. Преди да сме забравили какво е летен порив да си направим няколко хербария.   Да ги завием в спомена за лято. Не си измислям, няма да се върне! Телата ни събрали топлина и пожълтяла младост да го притиснат и да го прегърнат.

Мислех да си тръгна. Само днес. За малко - да почувствам как ми липсваш. Да се завърна в устните ти сякаш съм беглец разкаян, нов, готов да те обичам.   Представях си те с блеснали очи, с горещи мълнии, които да ме тръшнат. Ти щеше да ме покосиш с език, а аз като Христос щях да възкръсна.   Щях да те гледам от високия си кръст как гола коленичиш пред тълпата. Пред всеки от мъжете в мен, които с пръст те сочат щяха да им разкажа,   че съм избягал само днес, за малко, а вече знам какво е да възкръснеш. И вече знам, че ти си онзи пламък пред който бих склонил глава безмълвен.   Бих бягал всеки ден, за да се връщам. Какво ли значи малката ми смърт щом после ще те видя и безсмъртен ще ме разпънеш върху голата си плът?

Колко тънки стени между тук и оттатък наистина! Колко бързо се всмуква животът в посока натам. Аз клокоча, сякаш съм ручей и в сипея се просмукват последните пръски от жива вода.   Принизена до вада се стичам надолу по склона и от тътена в мен е останал единствено ромон. Неусетно попивам и ме дърпа земята надолу, но ме ражда порой, ей така - да ме има за спомен.   Мен ме раждат и аз се изливам на капки. От дъжда се изтръгва плача на родилния грохот. С радост тръгвам по новия път без препятствия и се втурвам надолу, надолу, надолу…

Колко бързо се стига в безкрая - там където и краят е нищо? Колко стъпки и колко незнания трябва да ме разнищят докато стана себе си – разсъблечена като остров, върху който не никне нищо даже човешка похот? Колко пъти да се удавя във бездънния оптимизъм, че животът се подарява с цялата му велика пищност?   Колко бързо се стига в безкрая? Нужен е за да мисля, че ще успея някога в себе си да разчистя.

Дяволът сигурно пие до късно в тъмните дупки с малките хора. Тайно закътани, жадни и тъжни, моят, заедно с чуждия татко.   Вкъщи майка ми тихо се скита. Свита го чака кога ще се върне. Тъмния ад преизпълнил душата му в малката стая да я обгърне.   Много е късно за лягане вече. Знае страхът ще е буден да чака. В нея животът е спрял като вечност без да е светъл, без посока и бягство.   А Дявола? Чашите все не му стигат. Все не утихва дълбоката жажда. В близката кръчма се черпят и пият моят и сигурно чуждият татко.

Не знам какво ми трябва още. Навярно някой да ме хване? Съвсем като пленена птица изчаквам друг да ме нахрани. Усещам си стомаха празен и още по-опразнена душата. Изяждала съм й средата бавно и съм открила нищетата. Отвън отдавна променена кората ми не се пропуква. Опитвам се сама да литна, но няма кой да ме побутне. И съм дърво, което е изгнило, изтръгнат плевел, мъртва ларва. Преди да стана пеперуда съвсем сама съм се изяла.   Наистина какво ми трябва? Навярно някой да ме хване и бавно, както се полага душата ми да се нахрани.

На Живко Избери си един слънчоглед неузрял и му дай светлина - ще я следва! Всеки лист залепен върху своя олтар може да е надежда.   Остави го под слънцето сякаш е дар, напои го преди да си легнеш, и когато узрее цветът в кехлибар нещо ще ти просветне.   **** Избери си един слънчоглед неузрял, и в душата си го отгледай! Знай, че даже цветът прегорял носи хиляди слънчогледи!

На човека му дай да гризе оголелите рани. Дай му кръв, дай му хляб и във чашата някакво вино. И ракия му дай, па измий му ръцете до рамо да не внася зараза в дълбините на твоето минало.   Погледни го в очите, прегърни го приятелски, мило, през вратата ти нека да влезе желан и поканен. Той обича, и наистина много държи да си искрен, и от твоята болка той наистина би се нахранил.   След това ще си тръгне човекът – пречистен и весел, ще си вземе назаем от твоето вино и болка, ще раздава на другите, ще поръсва отгоре ти пепел, от земята със кал ще размазва по твоята порта.   И когато се свършат калта, пепелта и виното озверял ще се втурне към теб да те моли за още. Ако ти си успял да измиеш очи след „доброто“ му острието на ножа му в теб ще дълбае до кости.   На човека му дай да гризе оголелите рани. Дай му кръв, дай му хляб и във чашата някакво вино. И ракия му дай, па измий му ръцете до рамо да не внася зараза в дълбините на твоето минало.

Вземи една вълшебна кърпа, размахай я и изчисти, мигът преди да ме прегърнеш и всеки миг преди да си дошъл, и болката преди да те намеря, която вклинчи острия си зъб, чисти, и заличавай стъпките, оставени от старата ми скръб. Защото тихата омраза, срамът от старото ми аз, зацапват стъклените стаи, а чакам слънцето над нас. Вземи, и бързай да избършеш, праха от миналия час, когато щастието шушнеше в смеха на топлия ти глас.

Познавам морета, които тежат върху дъното. Животът във тях е прелял и ги пие отвътре. В душите им хората хвърлят боклука си пътьом и вадят храна от недрата на тяхната същност.   Познавам морета погълнали своята мъка. Дълбоко разпенена болка, която прелива нощес. Оттеглят се сутрин далеч, към ядрото си мътно, понякога взели със себе си някой човек.   Познавам морета, които изглеждат безсмъртни с цунами вълни след поредния вътрешен тръс. Издигат тела и поглъщат земята на глътки да сипят в дълбоката рана разкаляна пръст.   Познавам морета, които понякога пъплят в студени вълни върху моята стоплена кожа. Аз искам в такова море да съм пътник и то да ме носи, додето си нося живота.