НАДОЛУ

Колко тънки стени между тук и оттатък наистина!

Колко бързо се всмуква животът в посока натам.

Аз клокоча, сякаш съм ручей и в сипея

се просмукват последните пръски от жива вода.

Принизена до вада се стичам надолу по склона

и от тътена в мен е останал единствено ромон.

Неусетно попивам и ме дърпа земята надолу,

но ме ражда порой, ей така - да ме има за спомен.

Мен ме раждат и аз се изливам на капки.

От дъжда се изтръгва плача на родилния грохот.

С радост тръгвам по новия път без препятствия

и се втурвам надолу, надолу, надолу…